Предвидените в Закона за търговския регистър промени станаха повод за нови дискусии относно „затварянето” на публичния фирмен регистър. Още създаването на търговския регистър се заговори за ограничаването на достъпа до него от началото на 2012г., но това се оказа далеч по-сложно, отколкото управляващите очакваха.
Първоначалният вариант за достъп до регистъра не само, че се оказа трудно приложим, но и постави голям брой въпроси без отговори пред обществото. Предложението на управляващите се състоеше в това, достъп до фирмените досиета да имат само определени групи лица, които имат право да боравят с лични данни. Основната идея за това беше ограничаването на възможността за злоупотреби с дружествени и лични данни. Освен, че този вариант се оказа проблемен от чисто техническа гледна точка, се оказа и доста спорен и постави началото на оживена дискусия сред юристи, чиновници, търговци, инвеститори и много други заинтересовани лица.
Сега, когато отново се заговори за „затварянето” на търговския регистър, заедно със старите въпроси и проблеми, започнаха да се появяват и нови, свързани с постоянно множащите се предложения и варианти за ограничаването на достъпа. „Проблемът на проблема” обаче е, че стои на ръба между практическата ефективност от ограничаване на достъпа и лобирането в интерес на определени групи лица. Това поражда именно въпроса „Кой би следвало да има достъп?” Ако само нотариуси, адвокати, съдии, следователи, съдебни изпълнители и т.н. имат право да на достъп до личните и фирмени данни, то тогава контрола би бил лесно осъществим. Ще се знае кой и кога влиза в регистъра и каква информация ползва, което значително би ограничило злоупотребите. На пръв поглед това е една добра идея, но по този начин хората, които няма да имат достъп ще трябва да се свързват с тези които имат достъп и в повечето случаи тази „връзка” има своето цифрово измерение. Следователно ще се създадат нов тип отношения, които не само, че няма да спомогнат за решаването на проблемите, но и ще създадат нови. Корупцията и манипулацията ще превърнат системата за защита на личните данни в нещо като търговска мрежа за лични данни. Все повече и повече хора ще се стремят да се регистрират като администратори на лични данни, които да „се ровят” в регистъра, а едно ограничение на броя „привилегировани” би довело до остра реакция от страна на „дискриминираните”. С други думи или всички ще имат достъп до информацията (както сега) или никой.
На дневен ред е въпроса как от една страна всички да имат достъп до регистъра, а от друга той да бъде ограничен? Отговора може би се крие в изграждането на система за платен достъп. Така всеки, който ползва търговския регистър ще заплаща абонамент за определен период от време. Но как да накараш някой да плаща за нещо, което до вчера му е било безплатно. Ако беше обратното всичко щеше да е в реда на нещата, но за съжаление законодателят умишлено или поради непредвидливост е избрал трудния начин. А в действителност проблемът не е чак толкова голям, дори това може да се окаже една добра идея. Например, ако на някой му се наложи еднократно по електронен път да извлече дадена информация от регистъра например за 10лв., няма да плати абонамент за един месец за 100лв., а ще може да избере дали да ползва услугата на място в Агенцията по вписванията или да се свърже с лице, абонирало се за неограничен достъп. Така до известна степен ще се осъществи баланс между масовия достъп до информацията и ползването й само от определени групи хора. Запазва се правото на избор, дали да се абонираш или не и въобще по какъв начин да ползваш услугата. Това обаче не решава един друг основен въпрос: „Каква информация ще бъде публична?”
Най-спорен е въпросът относно обема на информация, до който лицата да имат достъп. Всеки има право на достъп до информация, но и всеки има право на защита на личната такава. Въпросът е: „До каква степен всеки следва да има достъп до информацията на другия?”. Отговор трудно може да бъде даден, защото пресечната точка на „частното” право на информация и „частното” право на защита на личната информация се намира на полето на един публичен регистър. Следователно, за да бъде намерено равновесието, от една страна трябва да бъде стеснен обема на информация, до която всеки има достъп, а от друга да бъдат въведени необходими изисквания за публикуването на дадена информация. Как обаче могат фирмените досиета да бъдат отчасти „засекретени” и кой ще избира кои данни да са достъпни и кои не? И въобще дали ограниченията ще доведат до по-голяма сигурност или ще затруднят работния процес?
Какъв е извода? Промените в Закона за търговския регистър се оказват една едновременно трудна, но и важна стъпка в полза на оптимизацията на фирмения ни регистър. Съществуват много въпроси, на които управляващите все още не могат да дадат конкретен отговор, а това поражда съмнения дали въобще ще успеят, защото „всеки неправилно решен проблем поражда други два”.
